Постинг
23.10.2010 21:08 -
Да живееш с досада
Вече знам какъв искам да бъде - на 30 г разбрах. Не е ли жалко? Жалко за мен. На 30г. хората са влезли в улея на знанието си за света, точно толкова колкото ще употребят в живота си. Аз продължавам да се уча. На 30 г. разбрах - разбрах, какъв трябва да е ТОЙ. ТОЙ не е принц ( и никога за мен не е бил), но сега има нещо друго, което навремето нямаше - сега има лице и значение, но няма материя.
Чувствам се стара. Стара като света.
Какво ми пречи да променя живота си - лесното оправдание "детето"?. Нямам деца. Нямам нищо. Нищо освен себе си, а аз съм счупена.
Често си мисля, че най големият порок на хората е надеждата. Не е ли забавно, а тя е толкова възхвалявана. Песни и поеми се леят за нея.
Надеждата е оръжие - оръжие на страхът. Ако тя НЕ умре - няма промяна. А тя - Надеждата е вечно там - на периферията на светогледа ти. Стои и чака. Дебне. Просто .. я мразя. Искам да умре. Надеждата да умре. Искам промяна.
Искам да съм силна, смела. Искам да не ме интерсува, кого ще нараня, кой ще го заболи. Искам мен да не ме боли.
Искам, по-дяволите да не знам точно, какво ще стане с живота ми следващите години. Гади ми се от това, че имам невидими гюлета на краката. Аз съм в покои. Убийствен покои.
Не се лъжа, че знам .. изживях предните предречени. Нищо не ме изненада. И все пак боля, сякаш не знаех. Защо? Надеждата. Не сбърках. Просто е .. едното води към другото, ако си достатъчно наблюдателен да видиш едното.. предричаш към какво води.
Вече знам какъв искам да бъде. Но какво да правя с оковите. Да ги счупя? Как? Нямам нищо. Нищо освен себе си, а аз съм счупена. Как да счупя и тях? Дали ще ми липсват?
Понякога искам да го срещна и да е близо до това, което знам за него .. не същият а близо. И за това ме е страх, че ще подмина бавно .. тътрейки невидими вериги, следвана с надежда.
Вече знам какъв искам да бъде - на 30 г разбрах. На 30г. познах ли себе си?
Не ми се живее. Скучно ми.
Скучно и досадно предвидимо.
Чувствам се стара. Стара като света.
Какво ми пречи да променя живота си - лесното оправдание "детето"?. Нямам деца. Нямам нищо. Нищо освен себе си, а аз съм счупена.
Често си мисля, че най големият порок на хората е надеждата. Не е ли забавно, а тя е толкова възхвалявана. Песни и поеми се леят за нея.
Надеждата е оръжие - оръжие на страхът. Ако тя НЕ умре - няма промяна. А тя - Надеждата е вечно там - на периферията на светогледа ти. Стои и чака. Дебне. Просто .. я мразя. Искам да умре. Надеждата да умре. Искам промяна.
Искам да съм силна, смела. Искам да не ме интерсува, кого ще нараня, кой ще го заболи. Искам мен да не ме боли.
Искам, по-дяволите да не знам точно, какво ще стане с живота ми следващите години. Гади ми се от това, че имам невидими гюлета на краката. Аз съм в покои. Убийствен покои.
Не се лъжа, че знам .. изживях предните предречени. Нищо не ме изненада. И все пак боля, сякаш не знаех. Защо? Надеждата. Не сбърках. Просто е .. едното води към другото, ако си достатъчно наблюдателен да видиш едното.. предричаш към какво води.
Вече знам какъв искам да бъде. Но какво да правя с оковите. Да ги счупя? Как? Нямам нищо. Нищо освен себе си, а аз съм счупена. Как да счупя и тях? Дали ще ми липсват?
Понякога искам да го срещна и да е близо до това, което знам за него .. не същият а близо. И за това ме е страх, че ще подмина бавно .. тътрейки невидими вериги, следвана с надежда.
Вече знам какъв искам да бъде - на 30 г разбрах. На 30г. познах ли себе си?
Не ми се живее. Скучно ми.
Скучно и досадно предвидимо.
Търсене
За този блог
Гласове: 2
Архив
